За качеството на публичната власт

02.09.2011

Изборите, освен че са демократична възможност гражданите да упражнят правото си на глас, са поредната възможност да подобрят качеството на властта. Личностите, които избираме, се превръщат в неделима част от качеството на властта. Властта не е просто инструмент за управление на обществото. Тя обединява средства и техники, свързани с прилагането на определена политика в дадена област.

По време на мандата се разбира кой, как и колко качествено използва този инструментариум. Общественото очакване е избраният да има качества и да владее властовия инструмент. Липсата на знания води до неочакван ефект и по-скоро прилича на експеримент на принципа „проба-грешка“! Историята ни е пълна с подобни примери. В тези случаи се пропиляват години от живота на една общност и се изпада в състояние на невъзможност да се използва най-ценният ресурс – времето.

Дали наистина избирателят осъзнава този факт? Всяка партия създава свой механизъм за излъчване на елит от знаещи в един колективен, условно ще го нарека ум. Съпартиецът-избирател е зает повече с оцеляването, но се предполага, че тъкмо този колективен ум ще долови навреме предпоставките за промяна. Колективният орган е съставен от знаещи и можещи и навярно разбира понятието „качество на властта“.

Първите признаци на този рефлекс са налице и тази година сме свидетели на опита за промяна. Някои традиции, превърнали се в правила от 20 години, са на път да се променят. Имам предвид новите правила при номинациите за кмет на община от политическите партии.

Ако се позовем на Тофлър - източниците на власт са силата, богатството и знанието и едва ли някой би го оспорил.

Силата! Дори и самото обстоятелство, че някой притежава силата, поражда власт и често тя е официализирана посредством ведоми и неведоми правила. Силата придава принудителен характер на всичко – от вземане на решения до приключване на спорове. Силата внушава и наказание. Дали ще е конвенционално или друг вид оръжие – заплахата е налице. Основната слабост на тази сила е, че не притежава никаква гъвкавост, а и много се набива на очи. В крайна сметка, като източник на власт, силата е с най-ниско качество и е добре, че към нея се прибягва все по-рядко. Особено, когато става въпрос за местна власт.   

Богатството? Някой има ли съмнения относно въздействието на дебелия портфейл? Богатството е несравнимо по-добър източник на власт от силата. Само по себе си, то е сила. Освен, че притежава гъвкавост и е невидима, тя има още една особено важна страна – вместо заплаха от наказание, предлага прецизно степенувана награда под различни форми. Затова като качество създава власт на средно ниво.

На предстоящите местни избори ще станем свидетели на такава власт. Този източник ще се използва на всяка цена. И понеже този процес е добре прикрит и трудно доловим, тези характеристики предоставят на използващия един съвършен комфорт, наречен „невидимата ръка на парите“!

Знанието – върховният заместител! Някой може ли да отрече респекта, който предизвиква умният човек! Днес е изключително важно човек да притежава повече и повече знания, защото всяка съставка на икономиката е станала толкова динамична, че човек е в непрекъснато състезание с времето. Дори, за да си изтеглиш пари от дебитната карта, е нужна елементарна грамотност. Да сте виждали някой специалист по компютрите да идва с куфарче за инструменти!? Не, няма как да видите, защото всичко е там, където се съхранява най-ценното – знанието. Днес дори тези качества се оказват недостатъчни, защото вече се изисква знание за знанието. Бъдещето ще покаже, че онези, които притежават това качество, ще бъдат винаги на крачка пред другите.

Когато някой ни говори за власт, веднага се сещаме за политика. А заговорим ли за политика, няма как да не потърсим приниципите на демокрацията. Силата въобще не може да се отнесе към демократичните източници на власт. Това се разбира от посочената първа причина – заплахата!! Обществен контрол чрез заплаха не се побира в нормите на демократичност.

Богатството също няма как да го отнесем към демократичните инструменти. Да си купиш гласове, чрез които да се сдобиеш с престижната длъжност кмет, също не се побира в демократичните норми. Няма как да го приемем за демократично, защото демократичността означава създаване на еднакви възможности за цялото общество. В противен случай нарушаваш основното гражданско право: избирам-избират ме!

Притежаваш ли знанието, притежаваш всичко. Качественото знание означава не само знание за силата и богатството, но и знание за знанието. Ако някой е стигнал до властта чрез силата на знанието – резултатът е две в едно: качествен човек - ново качество на властта!!! Знанието е неизчерпаемо и се самоусъвършенства чрез още знания. Сентенцията на Фьодор Достоевский „Красотата ще спаси света“,с основание можем да заменим със „Знанието ще спаси света”.

И така, уважаеми лидери, не се колебайте - изберете знанието, защото дава сила, богатство и знания !!!

 Вели ШАКИР

За вярата в Живота

29.09.2011

За вярата в Живота и какво казва Историята

Докато четях статията на Дмитри Иванов във вестник „Сега“, се сетих за една стара публикация на Желю Желев (в зората на демокрацията) в едно старо списание - „Отечество“ мисля, че беше. В нея доктор Желев бе докоснал една интересна тема – смъртта на личността. Написал бе, че личността умира два пъти – първо настъпва биологичната, а по-късно и неговата социална смърт.

Ще кажете, каква е пък сега връзката на написаното от Желев със статията на Дмитри Иванов!? Дмитри Иванов цитира Вапцаровото стихотворение „История“. Замислих се, че историята на личността след време става част от историята на един народ. Творецът има чудната способност да вижда далеч напред във времето. Има дарбата да усеща неща, които другите не усещат. Дава знак, че ги усеща – но понеже другите нямат същата сетивност, не му вярват. И може би тъкмо затова хората са стигнали до заключението, че гениите никога не са били признавани в собствената им Родина. Поетът е разбрал, че тъкмо настоящият ден е времето, в което се гради  историята. След време следващите поколения ще се опитат да погледнат в историята, ще задават въпросите си. Но тя, историята, ще мълчи, не защото няма какво да им предложи. Тя не говори само защото някой нещо я пита. Говори тогава, когато има какво да каже. 

Творецът, усетил далеч преди всички трагедията на своя народ, стига до идеята за смисъла от живота! Може би това е дало подтик да напише онзи силен апел за живот – стихотворението „Вяра“! Каквото и да се случва с теб - обичай Живота. За него живота човекът Вапцаров е готов на всичко!!! (Но явно не е бил готов да предаде идеалите си – сиреч вярата).

Но как би се чувствал друг творец, усетил около себе си липсата на почтеност, прямота и творчество!

Мнозината, прочели сонетите на Шекспир, навярно ги свързват само с темата за любовта. Докато ги четем днес, когато на сцената са политиците вместо актьорите, няма как да не направим връзката. След изборите силата, наречена власт, ще бъде в техните ръце. Защо поетът е отвратен от живота? Какво може на накара един творец да призове смъртта?

Творили в различни епохи - тяхната история е вече част от историята на техните народи.

Откак съществува организираната система, наречена държава, суверенът е винаги в позицията на чакащия. Той чака по-добрите времена, които ще породи достойният лидер. Персийският поет Джеляледин Руми за пореден път ще се окаже прав – мъжете не се раждат, те се създават. Появата на достойния лидер е въпрос на обстоятелства.

Пред прага сме на поредното очакване. Суверенът пак ще удостои някого с доверие, просто защото няма друга възможност. Дали Шекспир ще се окаже прав по въпроса какво ще получи за оказаното доверие? Днес, дни преди поредните избори, предлагам да направим нов прочит на неговия сонет. Този прочит да бъде в контекста на качествата на онези, които след време ще притежават властта.

От митингите и брифингите ще се кажат много и вероятно верни неща. Щом е вярно, следва да е истина. Но дали истината няма да е в услуга на лъжата!? Времето ще покаже дали през следващите години ще се гради история или тя, историята, пак ще мълчи, защото няма нещо съществено за казване! 

Вели ШАКИР

Сонети

Шекспир

66.

Зова смъртта. На този свят съм сит:
достоинства - родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гаврата с човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но друже мой за тебе ми е жал.

МОДЕЛ НА МИСЛЕНЕ

  

Тъй като поведението на хората е резултат от начина им на мислене  предлагам видим, как се е променял през историята на човечеството. Разбира се, започвам с уговорката, че следващите редове нямат претенцията да бъдат научни – надявам се те просто да ни дадат възможност за кратка отмора.

За  характеризиране на масовото поведение на хората в недалечната ни история често се използваше термина „народопсихология“ (лично аз я намирам за смешна). Други  определяха това, като „манталитет на народа“. Предишният премиер-министър  казваше просто чип. Според мен „модел на мислене“ отразява по-пълно същността на  масовото поведение, тъй като тя е причината за това.

Както казах вече, ще се опитам да направя кратък исторически преглед, като се надявам, добронамерените читатели да намерят дозата забавление в статията, а на другите ….просто ще подаря пореден повод да почешат негативите си. Правя уговорката, че размислите по темата са през призмата на познанието, установяване на истината, легитимирането й, изграждането на модел на мислене и в резултат - задаване на определено (очаквано и контролирано) поведение.

Усещате ли как ни лъхна идеята за власт? Неусетно правим асоциативната връзка с политиката, нали? Но не целя това. Всеки е свободен да прави каквито асоциации иска или му идват.

Започвам с въпрос, на който науката още не даде отговор и ни е все още длъжник – какъв е произходът на човека? Задайте този въпрос на  10 души от улицата и съм сигурен, че поне 8 от тях ще посочат Божественото творение. Религията и науката са все още в спор по въпроса. Понеже двете страни все още не подплатиха  аргументите  с неоспорими доказателства – спорът продължава. Човек е странно същество, съчетало в себе си хибридни, на пръв поглед взаимно изключващи се качества - добродетели и пороци. От една страна е жаден за познание а от друга – при липса на доказателства щедро, с лекота приема мистичното. Още веднъж се потвърждава правилото, че природата не оставя празно място. Понеже науката не е успяла до ден днешен да докаже (с неопровержими факти) произходът на Хомо сапиенс, религията успешно създаде свой модел в съзнанието на хората. Засега, в това отношение тя води.  А може би…наука и религия  някой ден ще се окажат еднакво прави? Ако науката успее да намери в себе си сили да провери, дали все пак няма нещо вярно в твърденията на своя опонент? Може би някога човечеството ще бъде свидетел и на неповторим „празник на истината“. Връщам се на историческия преглед, свързан с темата. Идеята е да разберем кой е установявал истината, кой и как я е легитимирал и кой в крайна сметка е имал изключителното право да моделира мисленето на хората?

Пренасяме се в епохата на племенното общество. Във времето, когато с Боговете може и има право да общува само един – шаманът. За всеки лош случай, сполетял племето, за всяка несполука – той казва, че „хората с нещо са разгневили Боговете“ и те искат жертва. Само той е в състояние да общува с тях и само той ги разбира - какво искат да кажат, как да бъдат омилостивени и какво следва след това. С други думи той е в състояние и да предвиди бъдещето и да каже, кое е истина и кое не. Смее ли някой да му се противопостави? За да покаже, че държи властта той е в състояние дори да принесе в жертва на Боговете най-милото, най-обичаното – най-скъпото за племенния вожд – неговата любима. Разбирате, че давам пример с историческата легенда отпреди повече от 1330 години и иде реч за хан Аспарух. Осъзнавам добре, че рискувам с този пример, тъй като  няма неопровержими доказателства в полза на примера ми. Но.., както казва покойния Борхес  „може и да не е вярно като факт, но е вярно, като символ“ . Символите уважаеми читателю са силен аргумент, защото  представят в съкратен вид същността или значението на даден предмет, събитие или идея.   Та да се върна на темата - спомнете си, че за да запази своята власт, той бе принуден да изрече: „Оттук насетне с Тангра ще разговарям само аз! Казах!“ Излиза, че преди идеята за получаване на властта е много важно да получиш нещо друго, нещо което ти го гарантира – правото  да легитимираш истината - а по този начин получаваш възможност да моделираш мисленето на хората. Получиш ли власт над модела на мислене – получил си всичко! Струва си да кажем тук още нещо -  невъзможността някой да оспори казаното от шамана води да масово, безропотно  приемане на „истината“, изказана от него. Това от своя страна води до общо съгласие (консенсус). И в крайна сметка тъкмо консенсусът се явява следващият институт на легитимирането на истината. Щом всички са приели, че това е истина, значи то наистина е така. Историята на човечеството е пълна с примери в това отношение.

Следващият пример в ретроспекцията (не я обичам тази латинска заемка, но се е наложила в езика ни) е много  удачен за темата. Някъде далеч във времето,  в периода 127 - 151 г. Египетският географ, астроном и астролог  Клавдий Птолемей (Claudius Ptolemaeus) е отрязал:  "Земята е кълбо и е разположена в центъра на света". Всички са приели това за истина и не само – превърнало се е в модел на мислене, който се оказва, че трайно е отседнал  не само в съзнанието на  хората, но е бил приет и от църквата. (Е, било е неизбежно – в църквата работят хора, които също си имат изграден модел на мислене).

Установяването на истината отнема много време, но изглежда въпросът с легитимирането й е по-важният въпрос. Защо се налага този извод? Да проследим тристепенното  развитие на конфликта. Тристепенен в случая, не само от гл. т. на авторите, но и от гледна точка на развитие на процесите – установяването на истината, легитимирането й и изграждането на модела. Ето, на сцената излизат Коперник, Бруно и Галилей.

И така…. стигаме до теорията на Николай Коперник (1473- 1543). След  около 40 годишни наблюдения и научни изследвания, не кой да е, а доктора по канонично право Коперник създава хелиоцентричната система за строежа на Вселената. Според тази теория  Слънцето се намира в центъра на Вселената, а Земята и другите планети обикалят по концентрични кръгови орбити около него.

 С появата на следващия учен, който по зла ирония на съдбата и поради факта, че все пак, просвещението се извършва в религиозните центрове се оказва монах от Доминиканският манастир и преподавател по теология в Париж. Вероятно вече разбрахте, че иде реч за Джордано Бруно. Той обявява Слънцето, като една от безбройно многото свободно движещи се звезди и че  вселената е безкрайна и в нея има безкрайно много светове. За тези свои твърдения е изгорен жив на клада от италианските власти през 1600 г., след като Римската инквизиция го обвинява в ерес.

Следва Галилео Галилей (1564- 1642). Галилей допринася  за отхвърлянето на сляпото приемане на авторитети (Църквата) или други мислители (Аристотел) в науката и за разграничаването на науката от философията и религията. Галилей също е с религиозно образование, което първоначално получава от свещеник и впоследствие в манастир.

Всъщност, точно тук се налага да направим леко уточнение. Повод за конфликта между авторитетът (църквата) и науката е не толкова конкретният спор, дали земята се върти и дали е в центъра на света, а е по-скоро по отношение на свободата,  на правото - човешкият разум да опознае обективните закони на външния свят. Именно тук е пресечната точка. Църквата отрича това право с аргумента, че истината се съдържа единствено в “откровенията”. Кой тълкува обективно откровенията – църквата (канона)!! Кой може да легитимира истината – църквата!! Кой може да създаде модел на мислене – църквата!! Да имаш власт над мисленето на хората означава, че държиш властта под своя власт, защото можеш да моделираш поведението им. Явно човешкото стремление към постигане на познанието е  генетично заложено. Забележете – и Коперник, и Бруно, и Галилей са били духовни лица. Личности, получили религиозно образование – дори проповядвали и преподавали религия. В крайна сметка – не можеш да се спасиш от себе си. Стремежа към познание, към постигане на истината винаги надделява. Неизбежно, вместо духовни (религиозни) личности те се превръщат в авторитети на науката. И така стигнахме и до следващата институция, призвана да легитимира истината – науката!  

В същността си науката е призвана единствено да установи обективната истина. Работейки по въпроса тя си служи с един основен способ – да ползва натрупаните отпреди знания. Правейки това тя всъщност доизгражда нещо, изградено отпреди. И най вече – тя доизгражда себе си. Науката по начало не си поставя за цел да властва над хората, като изгражда модел на мислене и задаване на поведение. Понеже тя аргументира своите твърдения с факти и доказателства има една особеност - антипатията към идеята за „боговете". Религиозната обоснованост си има също своя специфична черта – антипатията към подозирането на „откровенията“.   „Хомо сапиенс“ вече стигна до нов етап в своето развитие - технологията да създава същества. Разбирате, че говоря за клонирането. Ако продължи да усъвършенства това си постижение няма да е далеч денят, в който ще създаде същество по „свой образ и подобие"(генетиката).  В такъв случай създадените от човека съвсем естествено ще го нарекат „Бог". Възникват неизбежни въпроси от рода на ..дали това е заложил в способностите на човека неговият създател или се е получило нещо непредвидено? Не трябва ли науката  да се заеме по-сериозно с проверката на твърдението, че сме създадени от „Богове от плът и кръв“,  „по свой образ и подобие“!??